"Еднорозите принадлежаха само на себе си. Докоснеш ли еднорог, изгубен си...И все пак тя щеше да го направи...Беше се решила. Еднорогът бе нещо повече от легендите отпреди хиляди години, той бе нещо повече от съня, който я беше увлякъл, повече дори от самото му физическо присъствие. Той бе един неизбежен копнеж, станал неразделна и неотклонна част от нея, една загадка, която трябваше да разреши. Смарагдовозелените очи на това създание отразяваха най-скритите й пориви. Нищо не беше тайна за него. Собственото й тяло я издаваше, то изпитваше непреодолим копнеж по еднорога. Обладал я бе порив по-силен от всичко, което познаваше. Всички опасности, въображаеми или реални, които можеше да крие еднорогът , избледняваха пред този порив. Тя трябваше да реши загадката, каквото и да й струва това. Трябваше да разбере истината.
Обливаха я топли и студени вълни. Изправи се и тръгна, лека като перце. Трепереше, изпълнена с очакване до полуда. Беше цялата само един копнеж..."
/*Черният еднорог*, Тери Брукс/
*********
Има неща на този свят, които никога не се изричат...S.
...В сърцето на гората Еднорогът я очакваше. В съня си той видя стигмата, появила се на лявото и рамо...
...Бяха минали много еони и космическите пътища видяха много ветрове. Техните послания разплитаха само чистите по сърце...
...Луната, едва доловимо сияеше във високите върхове на дърветата. Наближаваше полунощ...
...Тя се появи като ефирно видение и обгърна с обич Посетителя. Предишният блясък в очите ù се възвърна ... и нахлуха спомени...
Циклите съвпадаха с утрешния ден - Денят на незалязващото слънце. Видя своята баба - колобърката. Изправила снага срещу слънцето, с високо вдигнати ръце, припяваше древни напеви. Пренареждаше обертоновете и изричаше предсказания.....
...Тя знаеше да разкодира тези песни. Но, тази, която звучеше в съзнанието и не трябваше да се донася в този свят...
Еднорогът търпеливо изчака да бъде заключен споменът. В дивните времена, когато беше човек, щеше да я прегърне и да отнеме част от болката ù. Изцеление...Сега, само блясъкът в очите му изглеждаше необикновен в нощта...
...Някога, много отдавна, Той я намери изгубена сред непроходимата гора. Беше малко момиче. Това странно събитие промени целия му живот. Оттогава сърцето му беше нейно, но никога не ù каза това....
Слънчевите лъчи пареха среброто по тялото му. Време беше за обратния път. Докосна я по лицето и разбра, че никога повече няма да я види...
"Великият дар на любовта живее в едно видение, дадено на смелите души."
Is there anything which more one can say?!
