Новата луна пълнеше с надежда утробата си. Здрачът бавно се оттегляше в своите теменужени покои, отстъпвайки света на Светлината. Гората се събуди в Съня си, а повърхността на езерото превърна в алхимична феерия златистите светлици на зараждащия се ден. Утринният бриз с трепет премина през висящите кристали на Скалата за сънища и породи въздигаща мелодия във Фа диез...
...Тя изезе боса от къщата и тръгна без посока. Познаваше всеки съвършен миг от пространството наоколо и не изпитваше страх...освен от чувствата, които нахлуваха в нея след последните вглъбявания. Няколко дървесни лиани я достъпиха с ласките си, сякаш да ѝ напомнят, че е обичана...Излезе от другата страна на гората и очите ѝ oтразиха преродените капки роса, слели телцата си с високите треви...
...Спазъмът в слънчевия ѝ сплит я завари неподготвена. Неконтролируеми потоци енергия запълзяха към гърлото ѝ и замъглиха очите ѝ. Отпусна се на колене в тревата и протегна ръце нагоре...Силен копнеж по някой, който не ѝ принадлежеше, направляваше молитвите ѝ!
Тя премина през времето...Не помнеше ясно какво се бе случило, но усети как вихрите от преживяното забавяха своя танц в душата ѝ. Огледа се и видя как всичко наоколо вибрира в дивна неописуема красота! Погледът ѝ бе привлечен от птица, кръжяща високо в небето над нея. Орел! Изящен в своя серпентинен полет! Не го изпускаше от очи и все пак след минути птицата внезапно изчезна, сякаш в друго измерение...Душата ѝ запя непонятна за самата нея мелодия, смесица от висша радост и тъга...Амалгамата от тези чувства принадлежеше на този свят...
...По пътеката обратно за в къщи, намери малък камък, с форма на сърце. Сякаш някои го бе оставил, знаейки, че Тя минава по този път. Притисна го до гърдите си. Развълнува се, защото си спомни, че това вече се беше случвало в друго време, на друго място...когато не изпитваше самота...
...Човешка легенда разказва за невидима нишка, свързваща две същества - нишка, която не подлежи на разрушение. Нямало сила, която да разкъса тази нишка, защото...тя била самата Сила!
Легендите винаги съхраняват истината, но хората не винаги вярват в тях. Знаеше още, че легендите се раждат от духовното пространство на Всемира, от непреходната бяла същина на Силата... Сега Тя живееше сред хората, но трябваше да опази душата си чиста. Неопетнена и бяла. Завинаги принадлежаща Му...от онзи миг на нейната планета, когато Той прекрачи прага на сърцето ѝ...и остана...
...Ефирен вятър зазвъня в листата на дърветата в гората. Завъртя мелодията си около Нея, поигра с косите ѝ и понесе вестта ѝ с обич...Разсъмваше...А гората сънуваше в Съня си..
"What comes from the heart, touches the heart."
Don Sibet
.jpg)
