***Все се надяваме, че някой друг знае отговорите, че някое друго място ще е по-добро, някой друг път нещата ще се подредят. Никой не знае отговорите, няма по-добро място, а нещата вече са подредени.***
Лао Дзъ
***
***
"Съмнението е като нож с две остриета, от една страна е невероятен помощник с който разрязваш илюзията от своята истина, която си избрал да изследваш, откриеш и разпознаеш...така преживяваш подбудните избори на сърцето в своя живот, а от друга страна, съмнението може да разреже твоя цялостен път и сърце на парчета, подобно разкъсана красива картина създадена по божествени чувства и очертания.
Много често съмнението може да не е твое, а да е вменено в ума ти от някой, който не те вижда, познава и не вярва в теб, защото сам е изменил на вярата в себе си. Затова бъди наблюдателен, кога и къде се явява душата, която разцъфва и отразява твоите най-красиви образи, навигирана от свещения огън."
***
***
... И лунните изгреви сливат копнежа си с мен. Непокорен, разбърква ми вятър косите и в цвета на очите ми надничат звезди...
***
***
** Un coeur n'est juste que s'il bat au rythme des autres coeurs.** Paul Eluard
'**No one can hurt your feelings. No one can make you anything other than what you allow inside.'**
***
***
"Всичко, което е започнало, си има и неминуем край...И никой не ще ти даде онова, което не е твое..." M.
"Човек винаги е склонен да дири Мрака извън себе си, да назидава света за това, което Е, да моли за закрила Небесата за собствените си грешки и да проклина Създателя за собствената си съдба. Но, така е забравителен за искрата с която иде в този мир и тъй отрано ослепява за Онова, което никое знание не ще му даде..."//един Приятел/
Рейн знаеше всичко за психичната бариера на ситните дъждове. Всяка капка бе мисъл-форма. Капките експлодираха още преди да паднат на повърхността и мисъл-формите се свързваха помежду си. Ситните дъждове не продължаваха дълго, но екипът на Рейн трябваше да пробие бариерата. На борда на звездолета бяха Зенда, Бринд, Налиша и Рейн. Бяха от генерацията на Децата на Източното сияние и всеки от тях имаше белег на лявото рамо, по който се разпознаваше специфичното му умение.
Само Налиша беше различна. Тя нямаше белег, но цветът на очите ѝ се сменяше според чувствата, които превалираха в нея. Интуицията ѝ бе развита до съвършенство. Сега очите ѝ бяха зелени – имаше надежда…
Налиша се роди на Земята, в навечерието на един залез. Казваха за нея, че е наследила красотата на майка си и изключителната смелост на баща си. Но тя не помнеше своите родители. Малко след раждането ѝ те заминаха. Дори баба ѝ и дядо ѝ, които я отгледаха, не знаеха подробности за мисията им.
Налиша бе обучена в специални практики. За нея бе детска игра да предвиди покълването на всяко семенце в градината, а едва бе навършила четири години.
Когато баба ѝ и дядо ѝ решиха доброволно да напуснат земния живот, заведоха Налиша в планината и дълго разговаряха с нея. Обичаше ги твърде много и уважи тяхното решение – бяха повече необходими на друго място, в друго време…
Тогава реши да замине на земната база на Юпитер. Бе навършила двадесет и можеше да помоли Съвета на старейшините. Странно – не само ѝ позволиха, но ѝ казаха, че ще е много необходима там…
Когато се сбогуваше с мъдреците от Съвета, Аурис – най-възрастният от тях, продължително я погледна в очите. Налиша почувства топлина по тялото си и улови мисълта на стареца: “Ти си дете на Земята, Налиша. Помни това! Знакът ти е в твоето сърце. Децата на Източното сияние те очакват … ”
В базата на Юпитер бързо намери приятели. Зенда, Бринд и Рейн ѝ бяха най-близки. Включваха ги заедно в мисии и скоро се превърнаха в най-добрия екип …
Заплахата дойде неочаквано. Цивилизацията на Ресингите бе нарушила един от вселенските закони – бяха кацнали на Зета. Всички знаеха, че там, под Пясъчната пирамида, се съхранява Златният лъч. Никоя отделна цивилизация нямаше право да го притежава. Силата му бе огромна и поддържаше баланса между галактиките. Няколко цивилизации от по-ниските нива отдавна се опитваха да го направят свое притежание. Ресингите бяха успели да кацнат на Зета. Тогава Космическият съвет повика екипа на Рейн. Заседаваха продължително …
Силата на цивилизацията на Ресингите бе в психичните бариери. След кацането на Зета те оформиха невиждан досега смерч от пси-енергия и го изпратиха на Юпитер. Парализа обхвана всичко на планетата. Очевидно бе – осигуряваха си време…
Ситният дъжд намаляваше. Той не можеше да бъде поддържан повече от три денонощия, но това би могло да се окаже достатъчно…
Ако не успеят да изпълнят мисията, Галактиката много скоро щеше да бъде подчинена на цивилизацията на Ресингите. За тях се говореше, че единствените им интереси са златото в недрата на планетите и властта над планетяните. Нищо добро не очакваше галактическите жители …
Налиша изпита силно чувство на объркване – някой се опитваше да контролира мислите ѝ. Тя се отправи към изолатора на звездолета – помещение с електромагнитна хиперзащита. Седна в поза лотoс и събра длани пред гърдите си. Бързо влизаше в делта-ниво…
Попадна на място, което не бе виждала досега – поляна с изумруденозелена трева. Капчиците роса все още не бяха се изпарили и приличаха на съвършени диаманти. Там, откъдето изгряваше слънцето, идваше някой. Разпозна специфичната походка на Бринд. Нима той знае?! Толкова пъти бе заспивала с мисълта за него…
Изключително красив, Бринд никога не натрапваше присъствието си. Всички на Юпитер помнеха неговия подвиг, когато с риск за живота си спаси от гибел децата на Ендър и Мел …
Позната топлина плъзна по тялото ѝ. Появи се втори силует. “Ти си дете на Земята …” “Аурис?! Защо никога не ми каза, че си Вселенският оракул ?!”
Зад него, в далечината, вървяха красиви мъж и жена. Налиша изтръпна. Очите ѝ преминаха през всички цветове на дъгата. “Но това са моите родители!” Умът и сърцето ѝ затрептяха в ритъма на аления цвят… Аурис държеше в ръцете си лъч, който силно вибрираше, и старецът едва успяваше да го задържи.
Налиша вече знаеше какво трябва да направи. Изчисти ума си. Сътвори ярка синя светлина, която превзе чувствата ѝ – имаше враг, който трябваше да елиминира, без да замърсява аурата си. Приложи практиките, които усърдно бе изучавала от дете. През цялото време поддържаше високо нивото на всеобхватната любов така, както я бе учила нейната баба – наследница на Колобрите.
Налиша знаеше, че никой и нищо нямаха шанс пред този вид любов! Тя избухна в нея като свръхнова изпепеляваща звезда… В един кратък следващ миг тя видя знака – три изумрудени полулуни, захванати в най-широката си външна част…
Едва бе навършила три години, когато баба ѝ ѝ подари същия медальон. Но много скоро след това, в Деня, в които слънцето не залязваше, тя го изгуби. Тогава плака неутешимо. Сега знаеше, че никога нищо не се губеше. Баба ѝ беше използвала древна техника и бе отпечатала медальона в сърцето ѝ. Налиша разбра – бе определена да бъде Пазителка на Златния лъч…
След миг тя навлезе в Бялата мъгла. Тялото ѝ следваше ритмите на старинен танц, а Налиша припяваше неразбираеми напеви. Трансът продължаваше часове. Когато отвори очите си – побрали цялата теменужена синева на земното небе, тя го видя. Пред нея вибрираше Златният лъч.
Някога, много отдавна – в ерата на Петото слънце, човешката раса бе на път да се самоунищожи. Процесът бе направляван от нечовешки същества, които преследваха свои интереси… На едно сакрално място, в земите на един полуостров, се раждаха деца с изключително чисти сърца.
Наричаха ги Децата на Източното сияние… или БолгАри…
...Беше светъл, гальовен ден. Тя вървеше по горската пътека и спираше до всяко цвете, протегнало стъбълце към искрящата синева. Слънчевите лъчи се прокрадваха ловко между разлистилата се гора и се сплитаха на плитки в косите
ѝ...
...Някъде близо до Девствения поток, синя пáрида огласяше с чудна мелодия застиналото в екстаз пространство. Всичко наоколо беше толкова високо в своите живи вибрации, че приличаше на тиха статичност в очите на обикновения наблюдател...
...Мислеше за хората. Сякаш не разбираха изцяло посланията, които надвечер им рисуваше по индиговото небе. Дублираше ги в умовете и сърцата им и над планетата се разстилаше онази свещена висша доброта, която малцина притежаваха. Последните не принадлежаха на този свят, но слизаха и се въздигаха в името на Човека. Даром даваха и малко думи изричаха, разгаряйки живата жарава в сърцата на хората... Пътят нa Огъня не беше лек, но ветровете спохождаха най - смелите, а дъждовете след тях измиваха почернелите синoри...И все пак, нямаше кой истински да приеме даровете, които Тя гравираше в надвечерното небе...Тиха скръб се промъкваше в сърцето ѝ...Толкова трудно ли беше да почувстват хората посланията за Висшата свещена доброта и да я сподéлят помежду си?! Една алхимична стъпка би създала цял Път, по който да върват заедно и с Любов в сърцата си.........Сякаш имаха какво да губят...Нима човечеството не върви към гибел?! ......Смирение...Обич...Истина...И Висша доброта...Залогът е голям, човешки същества. Lit'h mean-nú santh'al maaém! ...Тя потърси интуитивно синята птица, за която бе слушала в легендите, че е от рода на вестителите. Не я виждаше, но усети ефирен трепет над лявото си рамо, толкова тих и нежен, приличащ на дъх...
***
*** "Рядко влизаше човек в покоите на княз Вениамина. Вратата беше заключена и ничий поглед не смееше да надникне вътре. А там се разгъваха жълти пергаменти, свити със сребро и желязо, с врязани странни знакове и непозната писменост разнасяха нечути тайни в мрачната нощ."
***
*********
"Бяха толкова заслепени от религията, че не усещаха вярата..."
***Sometimes it’s better to push someone away. Not because you’ve stopped loving that someone, but because you have to shield yourself from the pain...***
***
"Listen to your heart
When it`s calling to you.
Listen to your heart
There`s nothing else you can do.
I dont know where you`re going
And I dont know why,
But listen to your heart
Sometimes you wonder if this fight is worthwhile.
The precious moments are all lost in the tide, yea.
.jpg)
