Светлината на утрото

"We are all visitors to this time, this place. We are just passing through. Our purpose here is to observe, to learn, to grow, to love... and then we return home. "  Aboriginal proverb 

***

- Какво работиш?

- Сервитьорка съм.

- Сервитьорка? Това временно ли е?

- Не.

Странно рядко е да срещнеш някой, който не докосва "памукови облаци" – розови на цвят.

- Никога ли не си искала да бъдеш нещо друго?

- Искала съм разбира се – все пак съм човек. Но съм благодарна, че Господ не ми даде всичко което поисках.

- Защо "даде" – живота ти не е свършил – предполага се, че човек докато е жив има желания – и иска.

- Да, като цяло човешкия вид е рутинен. Почти всички сме богати на сложни замисли и на жалки провали. Много по – малко са различните и много повече еднаквите хора. Но, аз нищо не искам. Само чакам, като преминавам през всичко, което ми е нагласила съдбата, и което със сигурност никога не бих могла да променя. Точно за това не се опитвам, просто живея – без да пропилявам енергията си.

- Обвързана ли си?

- Да. 

- Той какво работи?

- Писател е.

- Какво е написал?

- "Сабах ел нур"

- За какво се разказва?

- За мен.

- Не е ли трудно възприемливо някой да ти открадне живота, като го опише в книга? Странно име, какво значи?

- "Утро на светлината"

- Той арабска кръв ли има или просто знае езика?

- Българин е. Не знае езика. Аз използвам арабски, затова.

Интересно момиче. Сервитьорка, която говори арабски. И която няма цели, и мечти, която не е рутинна и завинаги ще си остане сервитьорка. 

- Защо да ми е откраднал живота, аз съм му го дала назаем.

- И какво точно разказва в романа, за теб?

- За определена част от мен е.

- Така ли? И какво не е включил?

- Истината.

Розови цветчета, шум на бадеми, вятър, който идваше чрез усърдието на реката, спускаща се надолу по склона, това излъчваше присъствието й. Някаква светлинка имаше в очите й, не - по скоро пламъче, мъничка сълза. В която се огледа и се видя в розови облаци. 

- Какво те натъжава толкова много?

- Живота.

- Мислиш ли, че си заслужава? 

- Отчаянието напомня радостта. Времето износва планини, мислиш ли, че няма да се справи и с мъката ми? Просто ще изчакам да я преживея. "И това ще мине" – казваше баба ми.

- Мъдра жена. Жива ли е?

- Напускал ли си някога някой, когото обичаш все още?

- Не. Винаги съм изцеждал любовта и съм оставял само обвивката й.

- Това е толкова обичайно. Вземал си всичко от живота, и не си оставял дори красив спомен.

- Така се прави, ние сме егоисти.

- Не, не е жива. Погребахме я там, от където е дошла. 

- Къде?

- В Ливан.

- И каква е истината?

- Няма истина, има само преход. 

- Прехода между раждането и смъртта ли?

- Не. Прехода между реалността и мечтата. Понякога не знам коя съм – това което искам да бъда или това което съм.

- Сега коя си?

- Спомен.

- Какъв спомен?

- Твоя спомен. Аз съм спомена, който ще остане в теб. Ще съм твоя порив и мечта. Ще съм това, което никога няма да имаш. Фантазия. Защото, ако съм твоя, все някога ще стана ежедневна и ще дойде досадата и отегчението, а ти никога няма да ме оставиш, защото изтискваш любовта. Точно затова ние ще сме живите мъртви. Ще сме само присъствие, но не и страст. Сега се събуди и започвай да ме търсиш, само това ще те спаси от мъртвия живот – Желанието.

Вятърът развя косата му и той отвори очите си. Бе заспал тук, до розовия храст, край реката, под стария бадем. Стана и се огледа – беше сам. Къде бе тя? Онази сервитьорка.

Аха, ето я. Тръгна подир нея – "Чакай!" 

Учудена жената се обърна. "Прощавайте. Имам грешка." Върна се назад и тогава я видя. Ето я!  "Госпожице!" Объркване – не беше тя.

Изплаши се и се почувства като загубено дете ...

"Ще съм твоя порив и мечта!" 

"Ще съм твоята фантазия!"

"Ще съм това, което никога няма да имаш!"...  Мечта......

***