НА МАЙКА МИ-СВЕТИЦАТА...

Ръцете ти целувам...

За липсата на укор

в очите ти добри,

за мъдростта на думите

оставили следи,

за нощите безсънни,

тогава неразбрани,

за чудния ти глас

дома ни оживил,

за песните, които

осветляваха зениците ...

За недокоснати от теб мечти -

превърнали се в наши,

за времето, което

винаги ти стигаше...

За сълзите от обич.

...На майка ми - Светицата...

КÁНЯ - ЛЕЧИТЕЛКАТА...

  Висините бяха нейната стихия...Тя разпери криле в широк обхват и полетя. Вятърът лизна роговицата на очите и , но погледът и не трепна...
...В обществото я наричаха Риáн. Беше последната Лечителка на тъгa , но дълголетието и компенсираше този факт...През нощта сънува сън - кристално чисто езеро с блестяща повърхност. Покоят му бе измамна илюзия за неопитно око. Риáн бе изключителна лечителка, защото умееше да улавя невидимите събития. Видя в съня си, в плитчината на брега на езерото, тъмни сенчести отражения - акумулирани нечии чувства. Бе изненадана от това, защото цялата природа наоколо излъчваше неописуема красота! Но, Риáн знаеше , че там има някой, чиято вътрешна душевна битка оставя отпечатъците си...
... Не и бе трудно да открие мястото. Танцът на цветовете, който се разкри пред нея, бе най-красивото преживяване в дългия и живот! Изумрудената пелена над езерото преливаше в сини блясъци! Проникващите през дърветата на близката гора слънчеви лъчи, създаваха танцуващи светлосенки и образуваха лека мараня. През нея прозираха диамантите на утринната роса! В короните на дърветата танцуваха кълбовидни образувания с цветовете на дъгата...Риáн никога не бе изживявала такава красота! Дори за миг се усъмни в причината, която я бе довела тук...
  Тогава я видя - Тя медитираше върху полиран ахат и не бе забелязалa сянката на Птицата - лечителка...Риáн бе дошла точно навреме...Изцеление...

***

***

***

...Нощта блестеше под финия дъжд от звезден прах...Сънуваше в съня си...

***

АКО СИ МЕ ЧАКАЛ...

Ако си ме чакал, 

а не съм дошла,

значи пътя съм загубила,

но ще дойда някой ден сама.

Ти не бързай да разлюбиш!

Ако си ме викал 

с истински слова,

може да не съм те чула.

Но в съня ти ще се отзова...

Ти не бързай да разлюбиш!

Ако някога те нараня

с дума дръзка, неразумна,

щедро болката ще заплатя

с болка...

Още не разлюбвай!

Но, ако не дойда

в  тежък час,

в който като хляб съм нужна,

в който само моят глас

може раните ти да превърже,

даже от далечен свят щастлив,

ако не дотичам – 

разлюби ме!

Без проклятие, без вик...

Разлюби ме!...

Ако още ме обичаш!

                                      /Вася Борисова/ 

ИСТИНАТА И ЛЮБОВТА

Зарята на залеза все още триумфираше, когато Новата луна се пoяви. Сърпът и чинно сияеше. Магическата природа на събитието сякаш беше спрялa времето. Повърхността на езерото отразяваше безмълвно целия спектакъл...



  Тя стоеше на брега и наблюдаваше.

Предишната нощ и донесе разбиране, върху чиято основа израстнаха красиви цветя...

 Погледът и се премести към скалата с висящите кристали, а душата и бе изпълнена с благодарност. В гората зад нея  се долавяше смях, който допълваше щастието и.

...Умът и завибрира на по-висока честота. Опита да премести малка отломка от скалата, когато осъзна, чe не стои на същото място...

 Нощта неусетно бе спуснала своята пелена и подсили контура на Новата луна. Сред звездната огърлица, приличаше на изящно сребърно бижу върху небесната гръд...

  Тиха, позната мелодия изпълни съзнанието и. Тя съдържаше всичко, от което се нуждаеше. Истината и любовта...

for you...

ЗВЪНТЯЩИТЕ КРИСТАЛИ

    Тя заключи вратата и изхвърли ключа. Тръгна по пътеката, която водеше до брега на езерото. Беше взела своето решение и само трябваше да направи необходимото. Не можеше да отлага повече...

 Луната беше огромна. Сребърният и диск излъчваше около себе си лилави оттенъци.

Това и напомни за нейния истински дом и Тя притвори очи, за да спре сълзите си. Отдавна бе усвоила този трик и ефектът не закъсня. Дори чувствата и запреливаха в радост. Внезапната промяна и напомни колко специална бе тази нощ за нея...

 Когато стигна до езерото, приседна на скалата с висящите кристали и отпусна краката си във водата. Усети хлад, но мислите и летяха далеч от тази реалност. Умът и препускаше през други  светове и преживяванията настояваха да е щастлива. И беше ...

 Можеше да се върне, ако поиска. Все още можеше. Да намери ключа бе за нея като детска игра. Дори не бе необходимо да изчаква изгрева...Но тази нощ, Тя искаше да премине през всички места , които някога , поради независещи от нея събития, бе оставила в най-труднодостъпните части на съзнанието си...

   ...Утринният ветрец я погали по лицето. Не бе необходимо да се обръща - Той я наблюдаваше в очакване и единственото му желание бе да я прегърне. Обетът не позволяваше - нощите на Сияйната луна и дните между тях бяха само нейни...

...Висящите скални кристали зазвънтяха - Иви я очакваше. Тръгна по обратния път. Детето я видя и миг след това беше в прегръдките и. Тя погали коприната на детските коси и отвори вратата. Със силата на мисълта си...

...НА ДИАМАНТЕНАТА УЛИЦА

КАКВО МИСЛИШ, ЧЕ Е ИЗГРЕВА,

СКИТНИКО ПО ТАЗИ ЗЕМЯ ?!

ОТВЪД ОКЕАНА НА ОЧИТЕ ТИ

Е ЕВКАЛИПТОВАТА ГОРА...

НЕ ЧАКАЙ ПОКАНА ЗА КОКТЕЙЛ

НА ДИАМАНТЕНАТА УЛИЦА...

В ИНДИГОВО НЕБЕ.../НЕСЪВЪРШЕНО ХАЙКУ/

ПРЕДУТРИН...

В ИНДИГОВО НЕБЕ

БЕЗВРЕМИЕТО СПИ...

ПОЛУТОНОВЕТЕ НА ЕФИРА

ТЪРСЯТ

СКИТАЩИ ДУШИ...

СКВОРЦИТЕ ПЕЯТ.

ИЗХОД.

ФА ДИЕЗ.

ВРАТАТА ОТВОРИ...

С НЕУТРИНОТО

НА РАЖДАЩО СЕ УТРО

МЕЧТИТЕ СПОДЕЛИ..

В БЕЗМЪЛВИЕТО НА НОЩТА

НЕИЗКАЗАНОТО ПОТЪРСИ...

С БЛЕНУВАН БЛЯН

В СЪНИЩА ПОТАЙНИ,

ПЪТЯ ПРЕГЪРНИ...

СИМФОНИЯ...

ЦВЕТОВЕ

ОТ ДРУГИ СВЕТОВЕ...