"...Преминах през всичко. Това ми даде мъдрост и никога повече няма да ми се наложи да го повторя. Направих всичко, за да стана това, което съм. Можеш ли ти, създание, да разпознаеш любовта, ако не си изпитал омразата? Можеш ли да разбереш живота, ако не си на ръба на смъртта, слънцето залязва и никой даже не те поглежда? Ти не можеш да разпознаеш всичко това, ако не достигнеш до момента на осъзнаване.
Аз - Рамта (Рам). По мое време, в древните времена, това означаваше Бог. Аз - великият Рам на индийския народ, роден от утроба на жена, бях първият човек, който се възнесе от този план. Никой не ме е учил. Научих се сам от присъщото за всеки разбиране за Бога - Бях човек, който ненавиждаше и презираше, бях човек убивал с меч, бях завоевател. Всичко това се случи до момента на моето просветление.
Бях първият завоевател на този план. Започнах поход, продължил 63 години и завладях три четвърти от света. Но най-великото ми завоевание беше покоряването на мен самия, когато реших да приема своето собствено съществуване. Когато се научих да обичам себе си и обгърнах с любовта си целия живот, се възнесох във вечността. Това се случи пред моя народ на североизточния склон на планината Индус.
Народът ми наброяваше повече от два милиона лемурианци, хора от Йония, впоследствие наречена Македония. Имаше и племена избягали от Атлантида. От тези народи идва и родословието на населяващите днешен Непал, Тибет, Индия и Южна Монголия.
Живях на този план само един живот преди 35 000 години. Бях роден в бедно семейство на поклонници от Лемурия, в пристанищния град Оная в южната част на Атлантида. Пристигнах в Атлантида по времето, което наричат „последното столетие", преди континентът да потъне и да бъде залят от водата.
По това време Атлантида беше цивилизация на хора с висок интелект, които познаваха изключително добре науката. Нивото им на знание беше много по-високо от вашето, тъй като атлантите бяха започнали да разбират и използват принципите на светлината. Знаеха как да превръщат светлината в чиста енергия с помощта на това, което вие наричате лазери. Те имаха въздушни кораби, които работеха с помощта на светлинна енергия. Тази наука им беше дадена от същества от други звездни системи. Атлантите боготворяха интелекта. Така интелектуалната наука стана тяхна религия.
Лемурианците се отличаваха много от атлантите. Тяхната социална система беше основана на телепатичната комуникация. Те нямаха развита техника, а само дълбоко духовно разбиране, така че предците ми притежаваха вътрешното знание на невидимите ценности. Боготворяха това, което беше отвъд звездите. Обичаха същността, която не може да бъде опозната, силата която те наричаха Непознатият Бог. Лемурианците се прекланяха само на този Бог, а атлантите ги презираха, защото презираха всичко, което не носеше научен прогрес.
Когато бях малък животът беше много тежък. Атлантида беше загубила техническите си средства, а научните центрове бяха разрушени по време на опитите да използват светлинната енергия за въздушните кораби. Тези опити пробиха озоновия слой около планетата. Когато пробиха стратосферата, отгоре се изля огромно количество вода, което започна да замръзва и по-голямата част от Лемурия и северните територии на Атлантида се оказаха под океаните. Народите на Лемурия и Северна Атлантида се преместиха в южните райони на Атлантида.
От момента, в който беше загубена техниката на севера, животът на юг стана примитивен. В рамките на тези последни сто години - преди цялата Атлантида да потъне в океана, най-южната й част деградира до степен на тирания. Считаха лемурианците за нищожества, за по-нисши от уличните кучета. Само за миг си представете съществуване, в което плюят върху вас, пикаят върху вас, уличните кучета се хранят по-добре от вас. Беше всекидневие по улиците на Оная да виждаш издевателства върху деца, убиване и изнасилване на жени. Смятаха ни за вонящи и жалки предмети. Тъй като не владеехме научните познания и нямахме интелектуални наклонности, ни направиха роби и ни използваха за работа на полето.
Точно тогава се родих на този план. Такива бяха времената. Не обвинявах майка ми, че не знае кой е баща ми. Когато бях малък майка ми беше изнасилена и забременя. Тъй като беше много слаба, за да се справи сама, аз й помогнах да се грижи за сестра ми. Просех храна по улиците, убивах животни, нощно време крадях зърно - бях много ловък. Хранех майка си, а тя сестра ми.
Не винях малката си сестра за смъртта на моята любима майка. Детето изсмука и последните й сили. Но и сестра ми заболя от дизинтерия и нейния живот угасна.
Положих я заедно с майка ми на клада. Прочетох молитва и запалих огъня през нощта, за да не усетят атлантите и да хвърлят телата им в пустинята на хиените.
Докато гледах как изгарят телата на майка ми и на сестра ми, омразата ми към атлантите нарасна до такава степен, че я усещах като отрова на пепелянка вътре в моето същество. А бях съвсем малко момче.
Докато зловонието от огъня се стелеше по долината, мислех за Непознатия Бог на моя народ. Не разбирах несправедливостта на този велик Бог. Не обвинявах Непознатия Бог за неговата неспособност да ме обича. Не го обвинявах, че не обича моя народ. Не го обвинявах за смъртта на майка ми и сестра ми. Не го обвинявах - аз го ненавиждах!
Нямах никого. Брат ми беше похитен и изпратен в земя, наречена по-късно Персия. Там са издевателствали над него, само за да доставят удоволствие на господаря и да задоволят неговите плътски потребности.
Бях четиринадесетгодишен - кожа и кости и с дълбока скръб в сърцето. Реших да воювам с Непознатия Бог на моите предци. Чувствах, че това е единственото, за което си струваше да умра. Чувствах, че да умра от ръката на човек е недостойно.
Видях голяма планина, тайнствено място, което се виждаше далече на хоризонта. Помислих, че ако има Бог, той трябва да живее имено там. Реших, че ако се добера до там, ще мога да застана пред Непознатия Бог и да заявя своята ненавист за несправедливостта му към човечеството.
Напуснах колибата си и в продължение на много дни се опитвах да се добера до голямата планина, хранейки се с мравки, цвят от акация и корени. Когато стигнах планината и се изкачих на заснежения връх, бях готов за схватка с Непознатия Бог. Извиках му: „Аз съм човек! Тогава защо съм недостоен да бъда такъв?". Имах нужда той да се появи, но отговор нямаше.
Паднах на земята и заплаках, а снегът превърна сълзите ми в лед. Когато повдигнах глава видях необикновена жена, протягаща към мен огромен меч. Тя ми каза: „О, Рам, духът ти е сломен, но твоите молитви бяха чути. Вземи този меч и покори самия себе си." След миг изчезна.
Да покоря себе си? Не можех да завъртя острието, за да отсека и собствената си глава - ръцете ми не стигаха до ръкохватката на меча. Въпреки това, този огромен меч ми говореше за оказана чест. Вече не треперех от студа, по тялото ми се разливаше топлина. На мястото, където бяха паднали сълзите ми, беше пораснало цвете с толкова сладък аромат, че веднага разбрах - това беше цветето на надеждата.
Слязох от планината, носейки огромния меч. Този ден беше записан в историята на индийския народ като Страшния Ден на Рама. Отидох в планината момче, а се върнах мъж. Къде отиде слабостта на тялото - аз бях Рам в пълния смисъл на тази дума. Бях млад храбрец, обвит в зловещо сияние и с меч по-висок от мен. Понякога си мисля, че тогава не успях да вникна в същността на нещата, тъй като не разбрах защо този огромен, необикновен меч се оказа толкова лек, че можех да го нося.
На връщане в Оная срещнах стара жена, която ме гледаше, прикривайки с ръка очите си от слънцето. Скоро всички спряха работа. Спряха каруците. Настъпи тишина. Когато хората дотичаха да ме видят, сигурно външният ми вид им е подействал доста внушително, защото всички захвърлиха жалките си оръдия на труда и ме последваха към града.
Разрушихме Оная, защото атлантите ме заплюха в лицето, когато поисках да отворят складовете, за да се нахранят нашите хора. Атлантите се оказаха неподготвени и ние ги превзехме лесно. Те не умееха да воюват.
Отворих складовете за нашите бедни хора, а след това изгорихме Оная до основи. Даже и през ум не ми мина, че не мога да го направя, защото ми беше все едно дали ще живея, или ще умра. Не ми беше останало нищо, заради което си струваше да живея.
Когато всичко свърши, все още усещах дълбока болка, защото омразата ми не беше удовлетворена. Тогава се скрих от хората, но те ме последваха, въпреки че ги проклинах, плюех и хвърлях по тях камъни.
„Рам, Рам, Рам, Рам" - викаха от тълпата, влачейки след себе си покъщнина и денкове със зърно, а пред себе си караха стада овце и кози. Крещях им да ме оставят на мира и да се върнат по домовете си, но въпреки това вървяха - те нямаха домове. Аз бях техния дом.
Тъй като настояваха да дойдат с мен където и да било, аз събрах тези бездушни същества и те станаха моята армия, моя народ. От този момент започна формирането на великата армия на Рам. В началото бяха около десет хиляди.
По това време бях налудничаво създание, варварин, презиращ тиранията. Ненавиждах човека и се сражавах, очаквайки смъртта. Не се страхувах от нея. Исках да умра достойно. Не знаех какво е това страх. Познавах само омразата.
Когато някой повежда в атака и тича напред без прикритие, трябва да е луд. Този, който е способен на това, е воден от могъща сила, чието име е омраза. Избирах най-високопоставените сред враговете си, които можеха да отсекат главата ми, защото само те биха могли да ми окажат тази чест. Избирах най-достойните за моя край. Но вие знаете, че там където няма страх, има победа и завоевание. Така станах велик завоевател. Преди мен не са съществували завоеватели, съществували са само тирани.
Аз създадох войната. Бях първият завоевател на този план. Преди мен не е съществувало военно формирование срещу атлантите. Никакво. Аз го създадох. В своя гняв и враждебност и с желанието си да бъда благороден в чувствата си, станах този, който бихте нарекли велико създание. Знаете какво е герой, нали? Такъв бях аз. Героят спасява живот и унищожава злото, без да осъзнава, че вършейки това и той създава зло. Исках да унищожа всички форми на тирания и аз ги унищожавах ...... и, както се оказа, само за да стана също като тези, които презирах.
Бях неудържим в унищожението на тиранията и в стремежа си да предизвикам по-голямо уважение към цвета на кожата на моя народ. Армията ми се разрастваше, а с нея и легендите за Рам и неговата армия.
Бях глупак, варварин, шут, невежо създание, свиреп дивак. За десетте години на моя поход убивах, палех, стоварвах войната върху главите на невинните, прокарвайки си път през много земи, докато един меч не ме прониза. Ако беше останал в тялото ми нищо нямаше да се случи, но го извадиха, за да изтече кръвта ми. Видях как животът изтича от мен. И докато лежах и гледах кръвта, чух глас, който ми каза: „Стани! Стани!"
Повдигнах глава, застанах на колене и събирайки всички сили се изправих подпирайки се с лявата ръка, а с юмрука на другата запуших раната. Кръвта ми изтичаше от устата, между пръстите и се стичаше надолу по краката ми. Нападателите вече вярваха, че съм безсмъртен и от страх се разбягаха. Моите воини обсадиха града и го изгориха да основи.
Никога няма да забравя гласа, който ме накара да стана и с това ме спаси. Много години след това се опитвах да открия лицето, на което принадлежеше този глас.
Бях оставен на грижите на жените, които ни придружаваха в походите. Те се грижеха за мен, ухажваха ме и аз трябваше да търпя зловонните отвари, с които ме мажеха, да им се подчинявам и да се преобличам пред тях. Даже не можех да отида сам до тоалетна. Преминах през всякакви унижения.
Докато се лекувах и не можех да правя нищо, започнах да наблюдавам всичко, което ме заобикаля. Видях една старица да напуска този план, задъхвайки се от ридания, умирайки в бледата светлина на залязващото слънце. Видях как устата й се изкриви от ужас, очите и добиха стъклен блясък, преставайки да реагират на околния свят. Нищо не помръдваше, с изключение на лекия вятър в старите й коси. След това погледнах към слънцето, което никога не е умирало. Беше същото слънце, което тази старица бе видяла, когато се е раждала и това беше последното, което видя преди смъртта си.
Погледнах отново слънцето. И знаете ли, то не разбра, че жената беше умряла. Гледах го, докато я погребвахме край реката.
Тази вечер, когато слънцето залязваше, аз го проклех. Гледах го как се приближава към планинските върхове, приличащо на огромен разтопен скъпоценен камък. Тънки лъчи преминаваха през леките облаци, позлатяваха всичко наоколо и го правеха приказно красиво.
Продължавах да гледам огненото кълбо, което се спускаше зад планината, докато и последните лъчи не се скриха зад най-далечния връх. Повдигнах глава и в тъмното небе видях луната, светеща с бледа светлина. Повя лек вятър, разроши косите ми и изсуши сълзите ми, всичко това извика болка в моята душа.
Разбирате ли, аз бях велик воин. С меча си можех да разсека човек на две за част от секундата. Обезглавявах, съсичах, рушах. Знаех как мирише кръвта, изгарял съм хора. Но защо съм правил всичко това? Това не е пречело на слънцето да се обвива в своето великолепие. Това не е пречело на птиците да пеят в нощта. И Луната се показваше на небето, без да обръща внимание на всичко това.
Тогава се замислих за Непознатия Бог. Единственото, което исках от все сърце, беше да разбера, това което се оказа толкова грозно, толкова тайнствено и толкова далечно. Какво е човекът? Кой беше той? Защо в него имаше по-малко величие, отколкото в слънцето? Защо тази старица не можеше да продължи да живее? Защо хората, толкова многобройни на този план и притежаващи съзидателна и обединяваща сила, бяха най-уязвимото нещо от всичко сътворено? Ако човекът беше толкова важен, защо тогава когато умира става толкова незначителен, че дори слънцето не намалява своя ход, за да почете паметта му, птиците не спират полета си? Оказа се, че човекът няма никакво значение, защото въпреки смъртта му всичко продължаваше както преди.
Всичко, което исках е да разбера това.
Нямах учител, за да ме научи да разбирам Непознатия Бог, не се доверявах и на хората. Толкова много видях и толкова загубих от човешкото зло и извратеното мислене на хората. Виждал съм да пребиват невинни хора и да ги изгарят от страх. Виждал съм голи деца на пазара за роби, изложени на показ за извратени души. Виждал съм свещеници и пророци, изхождайки от ненавистта си към човечеството да измислят страшни и грозни същества, за да подчиняват хората.
На земята нямаше човек, който да ми бъде учител. Мисленето на всички беше изкривено. Всичко чисто и невинно беше изкривено от собствените му ограничени разбирания. Затова не исках да имам нищо общо с Бог, създаден от човешките представи.
Това бяха елементи от живота, които трябваше да знае всеки учител, който би ме научил да разбирам Непознатия Бог. Учех се денем, нощем, учех се от незначителните неща, от изобилието, без да обръщам внимание дори на разрушенията и войната.
Наблюдавах слънцето. Следях пътя му, който завършваше на запад и отиваше да спи. Разбрах, че слънцето много умно контролира живота, защото всички смели и храбри воюващи спираха битката след залез слънце.
Наблюдавах красотата на луната. Наблюдавах огъня в нашия лагер. Слушах как дивите патици се спускаха във водата, как птиците шумоляха в гнездата, слушах смеха на децата. Наблюдавах падащите звезди, скованите от ледове езера, създаващи илюзия за друг свят. Гледах как при порива на вятъра изумрудените листа на маслиновите дръвчета се превръщат в сребро.
Наблюдавах жените в реката, които си наливаха вода, с повдигнати поли завързани на възел, оголващи алабастровите им колене. Слушах смеха им. Долавях мириса на далечен огън и мириса на вино в дъха на моите воини.
След внимателно наблюдение и дълбоки размишления за живота и неговия непресъхващ извор, открих за себе си кой в действителност беше Непознатият Бог. Стигнах до заключението, че Непознатият Бог не е този, който е създал изопаченото мислене на човека. Разбрах, че Бог е в съзнанието на хората - олицетворение на това, от което хората най-много се страхуват и което най-много уважават. Истинският Бог е неизчерпаема същност, позволяваща на човека да твори и да осъществява своите представи по собствен избор. Бог винаги е тук в очакване завръщането на човека - през следващата пролет, през следващия живот.
Кой беше Непознатият Бог? Това бях аз ... и птиците в гнездата, разсъмването и вечерното небе. Това е слънцето и луната, децата, мирисът на чесън, на кожа и метал. Отне ми много време да разбера това, въпреки че всичко е било пред очите ми. Непознатият Бог беше около мен. От момента, в който разбрах всичко това, аз започнах да обичам живота, да го ценя и да намирам смисъл в него.
По-късно, благодарение на това осъзнаване, стигнах до разбирането, че човекът е най-великото творение и причината слънцето да продължава своя ход, когато човек умира, е че то даже не предполага, че може да умре. То знае единствено да съществува.
Когато осъзнах всичко това и кой е Непознатият Бог, не исках да изсъхна и да умра като онази старица. Трябваше да има начин да стана вечен като слънцето.
Когато окончателно оздравях, нямах друга работа, седях на едно възвишение и гледах как войниците ми затлъстяват от безделие. Веднъж докато гледах хоризонта, се запитах как мога да стана част от тази вечна същност?
И точно тогава, докато седях на хълма, вятърът си направи шега с мен и ме оскърби по невероятен начин. Повдигна дългата ми царствена мантия и я запрати върху главата ми, което ме постави е неловко положение. Поза, която не приличаше на един завоевател. След това вятъра издигна жълто-кафяв прах във формата на колона, стигаща до небето. Когато изгубих интерес към нея, вятърът утихна и цялата прах се изсипа върху мен.
После той се насочи към дефилето, надолу по реката, към маслиновите дръвчета, повдигна полата на млада красавица и духна шапката на малко момченце.
Извиках на вятъра да се върне при мен, но той само се разсмя със силни пориви в дефилето. Тогава, посинял от крещене на заповеди, се отпуснах на земята, а той се върна и нежно подухна в лицето ми. Ето това е свобода.
По времето, когато нито един човек не можеше да стане мой идеал, вятърът се държеше точно така, като че ли той можеше да бъде такъв. Не можете да видите вятъра, но можете да го усетите. Колкото и да сте силен и велик, не можете да обявите война на вятъра. Какво можете да направите? Да го съсечете с меч, с брадва? Да го заплюете? Но той ще върне всичко обратно в лицето ви.
Какъв трябва да стане човек, за да придобие такава свобода на движение, такава сила, неподвластна на ограничената човешка природа - сила, която да му позволи да бъде на всяко място по всяко време, сила, която не умира за разлика от човека?
За мен вятърът беше същност от най-висша степен. Той не знаеше граници и форми. Той беше вълшебство, постоянно търсещ, смел и приличаше на божествената същност на живота. Вятърът никога не осъжда човека, никога не се отрича от него, ако го повикате, ще дойде с любов при вас. Идеалите трябваше да бъдат такива.
И пожелах да стана вятър. Много години го наблюдавах. Той стана мой идеал. Той беше такъв, какъвто исках да бъда аз. Гледах вятъра и мислено се разтварях в неговата неуловимост, лекота, в неопределената му форма. И така в порива си да се превърна във вятър, аз станах вятър.
Първото ми произшествие се случи шест години след като ме раниха. Всяка вечер ходех на моя хълм, гледах луната и наблюдавах вятъра. И ето, че за най-голяма изненада, един ден се озовах високо в небесата, не знаех кой съм когато се обърнах да погледна надолу. В един миг разбрах, че се намирам твърде далеч от моето тяло, което се виждаше като петънце. За първи път почувствах страх. Този страх ме върна обратно в тялото.
Отворих очи и потънал в пот, осъзнах, че съм бил извън тялото си. Чувствах се като в рая - бях сигурен, че съм станал вятър. Хвърлих се на земята и възхвалих Бога - Източник, Могъщество, Причина, Вятър. Никога няма да забравя този изключителен момент, когато бях красота, грация, самия вятър. Разбрах, че непоколебимата ми решителност и ясният мисловен образ на това, което исках да бъда, ми помогнаха да стана вятър.
На следващата вечер отидох на моето място за уединение. Потопих се с радост в съзерцанието на вятъра и ....... нищо не се случи. Опитах още веднъж, и още и още. Знаех, че това, което ми се случи не е плод на моето въображение. Бях във въздуха като гълъб или ястреб и видях своето жалко „аз" под себе си.
Не желаех нищо друго и имах само една мисъл - отново да бъда свободен. Колкото и да се стараех, колкото и пот да пролях, колкото и ругатни да последваха, нищо не се получаваше. Стоях си там и то с тяло още по-тежко от преди. Всъщност отбележете, че то беше много тежко. Но не забравих идеала си, както и усещанията в онзи момент, когато за пръв път видях жалкото си тяло отгоре.
Мина много време преди отново да стана вятър - две години. Но този път не се случи докато наблюдавах вятъра, а по време на дълбок сън. Благодарих на всички. Още преди да затворя клепачи и вече бях в небесата, подобно на вятъра.
След като се научих да напускам тялото си, дълго се учех да се премествам в пространството. След което, един от моите воини се оказа в опасна ситуация. Той падна от коня и крака му се оплете в стремето. В момента, в който помислих за него, аз вече бях и освободих крака му. Стоях над него и го успокоявах, но той реши, че сънува.
В продължение на много години пътешествах в различни пространства и се срещах с различни същества. Посещавах бъдещи цивилизации в тяхното зараждане, виждах зачатието на още невидим живот. Научих се да се премествам за един миг. Открих, че накъдето е насочена мисълта, натам се премества и съзнанието. Бях много коварен враг, защото знаех мислите на моите врагове и ги побеждавах с хитрост. Вече не обсаждах царствата, а правех така, че те сами да се обсаждат.
Желанието ми - моята решителност да бъде мой идеал, ми даде жизнена сила. Клетките на моето тяло и моята душа постепенно, в продължение на много години, промениха програмата си и повишиха вибрациите си. Толкова силно беше желанието ми. Колкото по-спокоен ставах в живота си, толкова по-силно това чувство влияеше на физическите ми промени и аз ставах все по-светъл и по-светъл. Хората ми казваха; „Нашият учител започна и да свети". И аз наистина светех, защото скоростта на вибрациите на тялото ми нарасна от скоростта на материята до скоростта на светлината. Затова светех.
С времето, под влиянието на лунната светлина, тялото ми започна да изтънява. И една нощ се оказах в лунното пространство. Премествах се вече не само мислено. Повиших честотата на вибрациите на моето тяло до светлинната и пренасях тялото си с мен. Бях много щастлив, защото правех нещо нечувано до тогава. Освен това се връщах, за да се убедя, че мога да го направя отново и отново. Правил съм го 63 пъти преди моето възнесение. Това стана толкова естествено, колкото е за вас дишането.
Когато се превърнах във вятър, разбрах колко съм бил ограничен. Когато станах вятъра, аз бях невидима сила, без форма, станах пулсираща светлина, можех да се премествам в пространството, да прекосявам планини, долини, океани и никой не можеше да ме види, нямах тегло, бях освободен от измеренията и времето.
Осъзнах колко е безпомощен и малък човекът, когато не познава себе си и колко могъщ става, когато овладее познанието. Разбрах, че когато съсредоточиш дълго време мислите си към едно желание, то се случва. Ако човек непрекъснато казва, че е нещастен, безпомощен, той сам се убеждава в това и става точно такъв. Ако се нарече господар на вятъра, той ще стане такъв. И ако се нарече Бог, ще бъде Бог.
Когато разбрах всичко това започнах да уча хората да разбират Непознатия Бог, Източника на целия живот. Дойде време, когато вече бях на преклонна възраст и цялата работа над себе си, която бях планирал, беше изпълнена. Отправих се към планината Индус и там в продължение на сто и двадесет дена предавах своите знания на моя народ. Призовах хората да повярват и да опознаят тези истини, както и че божествената сила, която ги води не е в мен или някой друг, а в Бога, сътворил всички нас. И за да укрепне вярата им, аз много плавно се изпарих над тях, за тяхно учудване. Жените се уплашиха, воините извадиха сабите, а аз им отдадох чест и ги призовах да научат това, което самият аз бях научил и да станат такива каквито искат, както направих аз.
Само чрез изучаване и разбиране на елементите на живота, които са по-силни и по-умни от човека и са в мирно съжителство, аз открих за себе си Непознатия Бог.
Имах щастието да се уча от елементите на живота. Слънцето никога не ме е проклинало, нито луната е искала да се държа по друг начин. Елементите, студът, росата, мирисът на трева, птиците - всички съществуват неизменно в своята простота. И най-прекрасното в тяхната простота е, че те никога не са искали нещо от мен. Луната никога не е казвала: „Рамта, събуди се, трябва да обърнеш внимание на моята красота” Слънцето никога не е казвало: „Рамта, трябва да ме боготвориш, ако искаш да ме опознаеш”. Те винаги присъстваха, даже и да не ги поглеждах.
Научих се, че има нещо постоянно, което никога и никого не осъжда и се приема лесно, ако се опиташ да го разбереш. Затова не станах жертва на изкривеното мислене на човека, с неговото лицемерие, догми, предразсъдъци и Бог, на когото трябва да угаждаш. Затова ми беше лесно да науча за един живот на този план всичко, което предстои на голяма част от хората. Те търсят Бога в държавното управление, в църквата, в историята.
След моето възнесение, научих всичко, което исках да науча, защото преминах от плътността на тленното тяло в потока на мисълта. Тогава разбрах, че човек по своята същност е Бог, До моето възнесение не знаех, че съществува душата и не разбирах динамиката на възнесението. Единственото, което знаех е, че простих на миналото си и на живота си. Вече не бях невеж варварин, възбуден или уморен. Обикнах живота и всичко прекрасно, което видях. Такъв беше моят живот.
Научих се да се обичам като се сравнявах с това грандиозно и величествено същество, което бях. Животът ми стана пълен, когато събрах в едно цялото си познание и го насочих към себе си. Тогава дойде спокойствието. Тогава Непознатият Бог и аз станахме едно цяло.
Не се превърнах във вятъра, а в идеала, който вятъра представляваше за мен. Сега аз го управлявам, защото станах невидимият принцип - свободен, всеобхватен и едно цяло с живота. Едва когато се превърнах в този принцип, аз разбрах Непознатия Бог и всичко, което той е и което не е, защото точно това исках да науча. Отговорите намерих вътре в себе си и това ми помогна да разширя осъзнаването си.
Бях Рам Завоевателя. Сега аз съм Рам Бога. Бях варварин, който се превърна в Бог по пътя на осъзнаване на най-простите и въпреки всичко най-дълбоки неща. Ще ви науча на това, на което аз се научих..."
"Аз – Рамта" /БЯЛАТА КНИГА/
''Power can cover or uncover truth. Truth can only uncover power. Power can lead to truth. Truth always leads to power. Wisdom is knowing how to use both.''
"What you allow is what will continue."
