"We are all visitors to this time, this place. We are just passing through. Our purpose here is to observe, to learn, to grow, to love... and then we return home. " Aboriginal proverb
***
- Какво работиш?
- Сервитьорка съм.
- Сервитьорка? Това временно ли е?
- Не.
Странно рядко е да срещнеш някой, който не докосва "памукови облаци" – розови на цвят.
- Никога ли не си искала да бъдеш нещо друго?
- Искала съм разбира се – все пак съм човек. Но съм благодарна, че Господ не ми даде всичко което поисках.
- Защо "даде" – живота ти не е свършил – предполага се, че човек докато е жив има желания – и иска.
- Да, като цяло човешкия вид е рутинен. Почти всички сме богати на сложни замисли и на жалки провали. Много по – малко са различните и много повече еднаквите хора. Но, аз нищо не искам. Само чакам, като преминавам през всичко, което ми е нагласила съдбата, и което със сигурност никога не бих могла да променя. Точно за това не се опитвам, просто живея – без да пропилявам енергията си.
- Обвързана ли си?
- Да.
- Той какво работи?
- Писател е.
- Какво е написал?
- "Сабах ел нур"
- За какво се разказва?
- За мен.
- Не е ли трудно възприемливо някой да ти открадне живота, като го опише в книга? Странно име, какво значи?
- "Утро на светлината"
- Той арабска кръв ли има или просто знае езика?
- Българин е. Не знае езика. Аз използвам арабски, затова.
Интересно момиче. Сервитьорка, която говори арабски. И която няма цели, и мечти, която не е рутинна и завинаги ще си остане сервитьорка.
- Защо да ми е откраднал живота, аз съм му го дала назаем.
- И какво точно разказва в романа, за теб?
- За определена част от мен е.
- Така ли? И какво не е включил?
- Истината.
Розови цветчета, шум на бадеми, вятър, който идваше чрез усърдието на реката, спускаща се надолу по склона, това излъчваше присъствието й. Някаква светлинка имаше в очите й, не - по скоро пламъче, мъничка сълза. В която се огледа и се видя в розови облаци.
- Какво те натъжава толкова много?
- Живота.
- Мислиш ли, че си заслужава?
- Отчаянието напомня радостта. Времето износва планини, мислиш ли, че няма да се справи и с мъката ми? Просто ще изчакам да я преживея. "И това ще мине" – казваше баба ми.
- Мъдра жена. Жива ли е?
- Напускал ли си някога някой, когото обичаш все още?
- Не. Винаги съм изцеждал любовта и съм оставял само обвивката й.
- Това е толкова обичайно. Вземал си всичко от живота, и не си оставял дори красив спомен.
- Така се прави, ние сме егоисти.
- Не, не е жива. Погребахме я там, от където е дошла.
- Къде?
- В Ливан.
- И каква е истината?
- Няма истина, има само преход.
- Прехода между раждането и смъртта ли?
- Не. Прехода между реалността и мечтата. Понякога не знам коя съм – това което искам да бъда или това което съм.
- Сега коя си?
- Спомен.
- Какъв спомен?
- Твоя спомен. Аз съм спомена, който ще остане в теб. Ще съм твоя порив и мечта. Ще съм това, което никога няма да имаш. Фантазия. Защото, ако съм твоя, все някога ще стана ежедневна и ще дойде досадата и отегчението, а ти никога няма да ме оставиш, защото изтискваш любовта. Точно затова ние ще сме живите мъртви. Ще сме само присъствие, но не и страст. Сега се събуди и започвай да ме търсиш, само това ще те спаси от мъртвия живот – Желанието.
Вятърът развя косата му и той отвори очите си. Бе заспал тук, до розовия храст, край реката, под стария бадем. Стана и се огледа – беше сам. Къде бе тя? Онази сервитьорка.
Аха, ето я. Тръгна подир нея – "Чакай!"
Учудена жената се обърна. "Прощавайте. Имам грешка." Върна се назад и тогава я видя. Ето я! "Госпожице!" Объркване – не беше тя.
Изплаши се и се почувства като загубено дете ...
"Ще съм твоя порив и мечта!"
"Ще съм твоята фантазия!"
"Ще съм това, което никога няма да имаш!"... Мечта......
