ОТВЪД БЕЗКРАЯ...

Луната приличаше на кълбо от разтопено сребро. Направляваната и орбита беше причина да не се разлее като безформено петно в пространството.

Всичко беше нагласено...

Той намираше отговорите за нея отвъд безкрая. Самотата в годините го бе научила да предвещава непредвидимото.Извисяваше се лесно и бързо.Искаше и тя да усвои това умение , за да летят заедно...В мига, в който я намери, той знаеше , че никога вече не иска да бъде сам. Чeсто започна да се усмихва в съня си, но предпазливо поглеждаше в златото на залеза и. Сенките се промъкваха в пурпурната река. Реката беше път. Преди. Но, тя не помнеше...Лепкавата дреха на ума и настояваше своето.

До онзи миг, в който ще превърнe мечтите си в дни...