Тя не беше обикновена къща... Имаше четири стаи в различни цветове. Избирахме си стая , според сезона , в който искахме да попаднем. Този път те заведох в бялата стая. Oслепителната белота! Отворихме прозореца и погледнахме навън. Пред нас се разкри планината , покрита с блестяща дантела... Присвихме очи. Танцуващи снежинки зaгалиха лицата ни , а след миг се стaпяха , сякаш никога не са съществували. Стволовете на дърветата приличаха на събитие, в което някога са били хора. Сега общуваха тихо помежду си, а снежните дантелени нишки предаваха съобщенията из цялата галактика ... Твоя мисъл наруши тишината. Аз отдавна знаех какво искаш да ми кажеш . Добре, че неизречените слова не се разтварят в пространството...Белотата навън заблестя , поради вълнението , което и причинихме... Ти винаги отхвърляш моите страхове , че нещата между нас са съществували някога , а не сега...
Полупрозрачен звън ни върна в реалността - две сърни пристъпваха в хрупкащия сняг. Бяха мъжки и женска. Застинаха за миг , загледани към нашия прозорец. Може би и те виждаха през него своето минало...
...Толкова дълго те търсих , че когато те намерих , пясъкът почти беше изтекъл...Така или иначе, ягодите презряха , липите прецъфтяха , дъждовете бяха измили житните класове . Чакаме зимата...
Ако искаш - да я изчакаме заедно ?! Имаме навика да се смеем - ще бъде топла зима . Защо никога не ми каза , че страдаш от кокоша слепота ?! Щяхме заедно да ходим в тъмното...Не , че не сме го правили . Много пъти бродихме в мрак и търсихме светлици от зора...
Толкова дълго те търсих , че когато те намерих ти подарих стих - с обич , от сърце. Помниш ли ?! Не плачи и не тъгувай . Аз ще го направя вместо теб - ще снема болката от душата ти и тежестта от раменете ти...Покрусата е болест на душата . Появява се , когато ти отнемат вярата в бъдещето...Saudade... Нима не си виждал река , която да тече нагоре ?!
... Толкова неща имам да ти разказвам , че дано е дълга зимата...Това е прелюдия . На един висок връх , ще запалим огън и ще се пречистим...
