Беше есен. И беше вечер......Лежаха сред тревите в очакване на изгрева на Голямата мечка. Той, смеейки се каза, че сутринта слънчевите лъчи ще разкрият голотата им и даже орлите ще се наслаждават на гледката. Всъщност, искаше да каже, че нямаше нищо, което да стои между тях...И утрото бе наслада за орлите...Мекотата на слънчевата светлина се надипляше върху сънливата земя. Мъглата си отиде тъжна, плачеше дори...
...Сълзите ѝ се превръщаха в кристали по лицето ѝ и се пръскаха от тъгата, която бесуваше в тях. Студът отвън проникваше вътре. C някаква изкусна подредба попарваше цветята, които Рам посади в сърцето ѝ. Прокарваше в ума ѝ пътища, по които искаше да върви...но, нещо липсваше... Трезорът!...Не успяваше да си спомни дори резервната комбинация. Къси инстинктивни импулси препускаха в съзнанието ѝ..
...Обвити в лед, тръстиките до нея зазвънтяха , дирижирани от вятъра. Почти не различаваше полумрака от студа...Приближаваше силует. Усети онази топлина, която някога стопляше сърцето ѝ в непоносимо дългите нощи...Отвори очи, а не трябваше...
...Съдбата и беше заплетена с милиарди други нишки.Тъканта прозираше, но Тя знаеше, че няма да е лесно разплитането. В годините, избрала да живее на Земята, бе изучавала повече техниките на вплитане - с хора, събития, чувства, срещи, раздели...Паяжини от понятия...Никога не допусна, че един ден всичко това ще изгуби значение...
Силата на логичното и мислене не успяваше да надхвърли прага. Отвъд, отвъд този праг Тя предугаждаше тайнството на присъствена мъдрост.
Трептенията в слънчевия сплит ставаха все по - осезаеми. Разпусна косите си и вятърът ги поде.
...Неканен звън проби тишината. Бавно, сякаш времето спираше, първите нишки се отделиха, свободни от неуловимата за човешко око мрежа. Сърцето и трепна. '' Като вятъра...'' - промълви на себе си. '' Без съпротива, без укор, без гняв, без осъждане...''
Косата и прекопира цветовете на заник - слънцето, а миналото изгубваше своята тежест. Игра на думи. Нереални, като ревността на ефирния ветрен полъх, любещ косите и.
Звездите се събираха в купове. Неоформено желание понечи да възкреси новите и мисли.
Три от златните листа на Животворното дърво потрепнаха за последно. Време беше.
Залезът притихна в екстаза на опал и пурпур. Синьото надвечерно небе притури в себе си теменужени пастели. Ефирна сребърна мъглица плъзна снага навред. Залюбиха се цветове...
Нощта избираше цвета на воала си за собствения си спектакъл...
Недалеч от Езерото, Иви наблюдаваше прелитащо ято птици - трубадури. Тя знаеше , че мъглата приближава, но вътрешното и зрение щеше да компенсира продължителността на полета на птиците.
Те носеха послание за нея. От едно същество, което земните хора наричаха "ангел ''. Енергията на посланието беше огромна. Мъглата трябваше да омекоти силата, преди тя да докосне Иви.....Ефирната субстанция беше жива. Пълзеше към детето, улавяйки в конденз неизричими чувства...
Иви разпери ръцете си към птиците и сиянието, което излъчваше застигна ятото.
С присъщо величие, нощта прекоси прага. Заблестяха звезди...
'' Let the love be your guide - no maps, no dogma, no teachers - only loving!''
Слънчев дъжд валеше над океана. Отблясъците, като разтопено бяло злато, плъзгаха вълните към брега. Светлинни ленти енергия създаваха милиарди безметежни мостове, отвеждащи отвъд...
...Споменът беше толкова ярък, че Тя за миг помисли преживяването за текуща реалност. Някъде, в приливите на Вселената едно друго същество преживяваше почти същото, ако мястото и пространството можеха да бъдат наречени ''различия''...
Писък на чайка изведе съзнанието и́ към хоризонта. Откъм шума над вълните излезе музика, мека и позната. Някъде реалности се пресякоха и сляха в любовен копнеж...Слънчевият диск неизбежно се въздигаше. Единственият път изглеждаше като светлинна мрежа от претопéни лъчи. Иви докосна рамото и́...
