viernes, 15 de mayo de 2015

Реквием за една мечта


"Тръпката си отиде...
Не те разбирам погрешно...
Тръпката отмина
и ти дори не съжаляваш...



Тя е двупосочен процес,
но си отиде от теб по други причини...
Колко пъти призовах сърцето ти...



По - често  боли...
Човешката любов...
Но...нали си обещавахме
заедно всичко да преминем?!
Сега...ще живеем самотни,
свободни от болка, но  самотни...
До  края на човешките ни дни...




Hе поиска докрай цялата истина,
избра  илюзията за "сторено добро."
Не те разбирам погрешно
и отдавна не съжалявам за нищо...


*



Дори, ако сам продължиш...
Дори, ако пътят си с някой друг споделиш...
...Казвах ти...че Любовта не боли..."


***


***
*Всеки облак има сребърна подплата!*

***

***
 "Да приемеш някой вътре в сърцето си и когато ходи по улицата, все едно да носи сърцето ти в себе си... Това е доверие."

martes, 12 de mayo de 2015

Оазис /На любовта.../



Оазис

На любовта...

„Зрънце бях –
дълбок сън живях
погали ме глас
златен житен клас
силна жажда 
нов живот се 
ражда...”*


         1.

         Първите лъчи на слънцето докоснаха соколовите пера и меко се стопиха в птичето око, което се отвори и посрещна деня. Соколът разроши перата, разпери крилете няколко пъти, отърси се  погледна към спящата и литна към изгрева. Оазиса му поръча да провери за някоя нахална пустиння буря, решила да смени посоката си и да лети насам.

         Шатрата на Азаар бе в самия край на Оазиса, завързала за опора краищата ѝ за силните стъбла на четири палми. Денем листата им правеха сянка, а нощем шумяха приспивно. На едното стъбло догаряше уморен светилник. На друго висяха пълни и празни водници. Вятъра тази нощ бе довял шепа ароматни цветове и уханието им обви шатрата.

         Азаар се събуди не от играта на светлината, нито от аромата, а от полъха на пустинята, която лекичко въздъхна в съня ѝ. Сънуваше как пустинята искри от събралите се в нея съзвездия – беше вселена, приютила за миг всички звезди в шепата си. А с въздишката си тя издуха всички светлини и се превърна в тъмна нощ – знак за Азаар да се върне в реалността.

         Като дихание плавно изплува от съня си, приседна в постелката и погледа издигащия се над пясъците наливащ се със светлина овал. Оазиса смени извивките на няколко дюни и Азаар си помисли за кой ли път дали „сега” не е само мираж, а мястото от което току що дойде е истинската реалност.

         Отметна копринения шал с отлитащи жерави и се погледна в отражението на сребристото око на огледалото.

         Или – пое от аромата пред шатрата си тя, - отражението ми гледа огледалното си Аз.

         Не знаеше дали броди спяща в живота или се носи пробудена насред някой сън. Кръгът на дните бе толкова неясно съшит от бодовете на реалност и бродиран от цвета на нереалност, че крайщата на нишките се губеха в мъгла.

         Като два вкуса в един и същи сладкиш – Азаар докосна огледалото и сребърното покритие засия.

         Беше ли наистина „тук” и „сега”?

         Соколът ѝ се завърна, завъртя се в шатрата и кацна до нея.

         - Туран – Азаар го погали, - надалече ли ходи, скитнико?

         Някъде иззад дюните ясен глас възпя величието на времето – съчета мелодията с изгрева, който още по-уверено загреба своята част от деня и соколовите пера блеснаха озарени от светлина. Оазиса грейна, Туран го успокои, че хоризонта е чист от предшестващия бурите облак от прах.

         Нейният ден също започна. Тъничките гласчета на картите ѝ я повикаха в хор, но щяха да почакат още малко – те знаеха, че днес ще има нужда от напътствията им.

         Изми се със събраната утринна роса, закуси с остатъка от сладкиша, хубаво напоен от цветовете и си каза един стих за любовта.

         „О, Любов, с перото си

         ти гъделичкаш моята душа.

         В сърцето като свещ гориш –

         светиш, топлиш и бавно ме топиш...”*

         В нощта до късно беше чела под звездите. Харесваха ѝ думите на древните, намираше ги толкова истински, различни и докосващи ума и сърцето. Описваха любовта по начин далечен и чувствено дълбок - Азаар откриваше с всеки ден това чувство така различно от наложеното за днешното време. В Оазиса любовта бе непостоянна и променлива, хората се влюбваха от изгрев до залез и на следващия ден не помнеха дори лицата си. Оазиса ги караше да се забравят, но и да търсят всеки ден нови лица.

         А да обичаш - размишляваше тя над стиховете, - е сякаш единственото смислено деяние в живота. Може би омразата е равна по-сила, но с времето гнева се топи, болката утихва, а любовта ако е истинска гори през всички дадени за живот дни.

         Може би заради нея реши да тръгне да се скита по Пътя - изпитание, което малцина приемат заради трудностите, лишенията и опасностите. Но страхът е първото, което се побеждава в тази война, която тялото и съзнанието започват още с първата си крачка.

         Азаар вярваше в любовта. В онази истинската, която не изтлява със залеза и не се изпарява с изгрева. Която се случва само веднъж в този или друг живот.

         Затова и реши да тръгне да я търси, да я открие или да я загуби.

         Хорът отново я повика. Бяха нетърпеливи да се докоснат до ръцете ѝ – да отговорят на въпроса ѝ.



         2.

         Картите зашумяха развълнувани – бяха ѝ подарени лично от Оазиса в онзи ден, когато променливото му настроение създаде това място, заобиколено от пясъците. Бяха различни от всички други карти за гадаене – те я приемаха в световете си.

         Азаар преминаваше и се рееше из тях с лекотата на плъзгащ се поглед.

         Тя отвори кутията, извади тестето, размеси го с леки движения и го разпиля в дълга редица на аленото килимче, което бе разгънала за тях. Гърбовете им бяха черни със златни плетеници и току припламваха в пламъчета. Винаги харесваше този момент преди да започне да ги обръща. Да разгадае и разтълкува посланията на съдбата.

         Днес Азаар искаше да ги попита за Пътя – дали да тръгне, дали да изчака. Опасно ли ще е или стъпките ѝ с лекота ще подминат трудностите. Малко, съвсем малко я дразнеше любопитството с какво ще се срещне или размине, но това бе решила да остави просто да се случи.

         Протегна ръка и я прокара над картите, гласовете им бяха утихнали – бе време за тяхната работа. Азаар затвори очи и се остави на онези сили, имащи властта над съдбите на всичко и всеки, да ѝ подскажат какво да изтегли.

         Махът ѝ замря и тя със слепи очи докосна хладния ъгъл на картата. Приплъзна я и я остави пред редицата. И отново дланта ѝ полетя над позлатените гърбове. Веднъж, дваж и следващата бе изведена от ятото. Азаар отвори очи и я сложи над другата. Внимателно събра смълчаната дружина, сложи я обратно в кутията, издиша и посегна с върха на пръстите към горната избранница.

         Със обръщането съзнанието ѝ веднага се гмурна в света на картата.

         Азаар премина обичайните нива – космическия огън на началото и края, обивата от лъчението и силата на току що изгряла в космическата пустиня звезда. После летеше цяла вечност и пропадаше обтегнал се нея миг докато спря движението си в онази позната ѝ светлина – измерението на Онзи, който винаги гледаше в очите - Отшелника.

         Веднага усети погледа му – всевиждащ с познанието на всички тайни, проникващ дори и в миналото, което раждаше утрешния ден.

         Азаар се поклони и понечи зададе въпроса си, но той само каза:

         - Знам!

         И тя разбра посланието...

         Той щеше да бъде с нея по Пътя, ще ѝ помогне да открие баланса на своята душа, която все още растеше като новородена луна над океановите води. Щеше да я преведе през лабиринта на непознатото, да огрее Пътя ѝ със светилника си и да я отведе до онзи хълм, от който вървящата ще открие и отпие от мъдростта на времето.

         Втората карта изгря като фон – осемте купи грееха като осем ясни луни над пустинята, пресичана от посипан със ситни камъчета път. Азаар я познаваше добре – често бе скитала в нейната рамка. Луните ѝ подсказваха, че ще е трудно странстването в търсене на онова, което ѝ липсва. Но Отшелника ще бъде с нея за да може сърцето ѝ да последва зовът за промяна на пустотата, която го обвива.

         - Любовта ли? – осмели се да попита Азаар.

         Онзи, който винаги гледаше в очите само постави пръст на устните – нека не бърза, нека любопитството и нетърпението се преклонят пред смирението и търпеливостта.

         Посочи ѝ с ръката носеща светлиника пътя през пустинята и рече:

         - Върви...



         3.

         Соколът се рееше над стана и изписка - очите му видяха плячка и той се стрелна. Азаар проследи полета му, извика му да не се бави и продължи да събира вещите. Знаеше, че Туран ще я последва – винаги я следваше.

         Често си спомняше първата им среща когато го намери в близост до дома си. Не тук в пустинята, а в околностите на стария променящ се град. Едва ли е имал повече от няколко седмици живот, но успя да убие змията, която го бе измъкнала от гнездото с намерение да се нахрани с него. Соколчето лежеше с немощни криле, уморен, изтощен и отровен, но победител.

         Азаар побърза да му направи отвара за змийската отрова, макар да не вярваше птицата да оцелее. Видя следите от зъбите на влечугото, но соколът се оказа наистина силен и пребори отровата със смелост, така както надви и самата змия. След като жаждата му за живот надделя и победи смъртта, тя го нарече Туран**.

         От този ден летеше около нея – преди промяната понякога я изпреварваше, кацаше на някой изсъхнал дънер в гората и я чакаше. Сега често се въртеше в своя мистичен кръг над дюните, без да е ясно той ли движеше вятъра или вятъра го носеше с поривите си.

         Азаар свикна с компанията му, разбираха се отлично - безмълвието му говореше повече от думите, които бяха нужни на хората за да кажат онова, което мислят. А и Туран не пропускаше да чисти пътя ѝ от змиите в пустинята – тях виждаше и усещаше винаги, надваше специфичен писък и ги нападаше безстрашно.

         Криле в полет – Азаар харесваше тези символи. Единия свобода, другия безграничност. Нали и съзнанието ѝ често ги търсеше – когато успяваше да се освободи от тежестта на тялото, умът ѝ се стрелваше по-бърз дори и от соколът. Издигаше се и се сливаше със светлината, която обхващаше всичко в метаморфозния живот.

         В този свой полет усещаше целувката на пустинята, усещаше реалността на съня, който изобилстваше от цветове и звуци. Достигаше различни нива на живота – онзи отвъд рамките на картите. Летеше, пълзеше, носеше се по видмо и невидимо течение.

         Всичко в дните на човек е полет – просто трябва да се научим да летим.  

         Спря за миг шетнята си и си спомни друг стих от древността:

         „Всички пътища

         имат една посока –

         започват от

         и свършват в Любовта...”*

         Азаар натовари събраното на самохода, механизмите му заскърцаха и застъргаха от полепналия по тях прах, но се раздвижиха и бяха готови да я последват.

         Запита се дали когато се върне домът ѝ все още ще бъде заобиколен от пясъците или променливата му натура отново ще е заменила Оазиса с нещо друго – свят от водопади и планински езера може би.

         Туран се въртеше в широки кръгове над палмовите листа. Пътя започваше изпод сенките им и се губеше в трепкащата ивица на хоризонта. Слънцето обещаваше да е безмилостно, Азаар реши да прекара най-горещите часове в почивка. Соколът полетя след нея и дюните се разгънаха за да минат през тях.

         Оазиса ѝ прошепна:

         - Лек път!

        

*Стихове на Sg

**Туран - Смел

_____________________________________
________________________________________
 _____________________________________________________

***
http://gfstoilov.blogspot.com.es/2015/02/blog-post_15.html

domingo, 10 de mayo de 2015

Вълкашинът



***
  Приказно - прозрачната утрин се събуждаше за живот...

...Леден вятър безпокоеше дърветата в гората, отдавна забравили подобни студове. Висулките по клоните приличаха на странни небесни продължения, напомнящи замръзнал водопад, чийто води носеха в паметта си само крехък спомен за слънчева светлина. Тези неземни образувания подемаха ритмична мелодия, сякаш сребърни звънци бяха сплели гласовете си в съвършен синхрон...

...Тя  излезе от къщата, привлечена от необясним подтик. Инстинктивно притвори очи поради искрящата белота на пространството и остана смирено - безмълвна пред Върховната природа.......

...Нямаше мисъл за време и никой, който  би могъл  да разкаже как се свързаха последвалите моменти...Безбрежна пустота нахлу в ума ù, сякаш някаква сила я подготвяше да приеме послание...
Намери се в друга реалност...Човешкото въображение не би могло да се докосне дори до разбирането на безпределната дълбока любов, с която ù бяха предадени мисли, предупреждаващи за разрухата на света, в който живееше сега...
...Завърна се и бавно, с изключителна концентрация отдели от сърцето си усещането за дълбока тъга....Взря погледа си към гората и тогава го видя. Вълкашинът стоеше неподвижен сред ледените сенки на дърветата и очакваше нейния поглед. Миг след това изчезна, сякаш е бил мираж, породен от студа....Изцеление!!

***

***


***
 «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!»

***

***

jueves, 7 de mayo de 2015

*Не се завръщай, щом не си уверен!*


***
"If tomorrow never comes
  Will she know how much I loved her
  Did I try in every way to show her every day
  That she's my only one..."

***

***
***Все се надяваме, че някой друг знае отговорите, че някое друго място ще е по-добро, някой друг път нещата ще се подредят. Никой не знае отговорите, няма по-добро място, а нещата вече са подредени.*** 
Лао Дзъ

***


***
"Съмнението е като нож с две остриета, от една страна е невероятен помощник с който разрязваш илюзията от своята истина, която си избрал да изследваш, откриеш и разпознаеш...така преживяваш подбудните избори на сърцето в своя живот, а от друга страна, съмнението може да разреже твоя цялостен път и сърце на парчета, подобно разкъсана красива картина създадена по божествени чувства и очертания.
Много често съмнението може да не е твое, а да е вменено в ума ти от някой, който не те вижда, познава и не вярва в теб, защото сам е изменил на вярата в себе си. Затова бъди наблюдателен, кога и къде се явява душата, която разцъфва и отразява твоите най-красиви образи, навигирана от свещения огън."

***


***
... И лунните изгреви 
сливат копнежа си с мен.
 Непокорен,
 разбърква ми вятър косите 
и в цвета на очите ми 
надничат звезди...

***


***
** Un coeur n'est juste que s'il bat au rythme des autres coeurs.** Paul Eluard
mi amor...
***

miércoles, 29 de abril de 2015

Dandelion


***
'**No one can hurt your feelings. No one can make you anything other than what you allow inside.'**

***

***


"Всичко, което е започнало, си има и неминуем край...И никой не ще ти даде онова, което не е твое..." M.


 "Човек винаги е склонен да дири Мрака извън себе си, да назидава света за това, което Е, да моли за закрила Небесата за собствените си грешки и да проклина Създателя за собствената си съдба. Но, така е забравителен за искрата с която иде в този мир и тъй отрано ослепява за Онова, което никое знание не ще му даде..."//един Приятел/

sábado, 25 de abril de 2015

Налиша – пазителката на Златния Лъч



Налиша – пазителката на Златния Лъч

  ...Стояха на орбита над забранената планета Зета…

  Рейн знаеше всичко за психичната бариера на ситните дъждове. Всяка капка бе мисъл-форма. Капките експлодираха още преди да паднат на повърхността и мисъл-формите се свързваха помежду си. Ситните дъждове не продължаваха дълго, но екипът на Рейн трябваше да пробие бариерата. На борда на звездолета бяха Зенда, Бринд, Налиша и Рейн. Бяха от генерацията на Децата на Източното сияние и всеки от тях имаше белег на лявото рамо, по който се разпознаваше специфичното му умение.

  Само Налиша беше различна. Тя нямаше белег, но цветът на очите ѝ се сменяше според чувствата, които превалираха в нея. Интуицията ѝ бе развита до съвършенство. Сега очите ѝ бяха зелени – имаше надежда…

  Налиша се роди на Земята, в навечерието на един залез. Казваха за нея, че е наследила красотата на майка си и изключителната смелост на баща си. Но тя не помнеше своите родители. Малко след раждането ѝ те заминаха. Дори баба ѝ и дядо ѝ, които я отгледаха, не знаеха подробности за мисията им.

  Налиша бе обучена в специални практики. За нея бе детска игра да предвиди покълването на всяко семенце в градината, а едва бе навършила четири години.

  Когато баба ѝ и дядо ѝ решиха доброволно да напуснат земния живот, заведоха Налиша в планината и дълго разговаряха с нея. Обичаше ги твърде много и уважи тяхното решение – бяха повече необходими на друго място, в друго време…

  Тогава реши да замине на земната база на Юпитер. Бе навършила двадесет и можеше да помоли Съвета на старейшините. Странно – не само ѝ позволиха, но ѝ казаха, че ще е много необходима там…

  Когато се сбогуваше с мъдреците от Съвета, Аурис – най-възрастният от тях, продължително я погледна в очите. Налиша почувства топлина по тялото си и улови мисълта на стареца: “Ти си дете на Земята, Налиша. Помни това! Знакът ти е в твоето сърце. Децата на Източното сияние те очакват … ”

  В базата на Юпитер бързо намери приятели. Зенда, Бринд и Рейн ѝ бяха най-близки. Включваха ги заедно в мисии и скоро се превърнаха в най-добрия екип …

  Заплахата дойде неочаквано. Цивилизацията на Ресингите бе нарушила един от вселенските закони – бяха кацнали на Зета. Всички знаеха, че там, под Пясъчната пирамида, се съхранява Златният лъч. Никоя отделна цивилизация нямаше право да го притежава. Силата му бе огромна и поддържаше баланса между галактиките. Няколко цивилизации от по-ниските нива отдавна се опитваха да го направят свое притежание. Ресингите бяха успели да кацнат на Зета. Тогава Космическият съвет повика екипа на Рейн. Заседаваха продължително …

  Силата на цивилизацията на Ресингите бе в психичните бариери. След кацането на Зета те оформиха невиждан досега смерч от пси-енергия и го изпратиха на Юпитер. Парализа обхвана всичко на планетата. Очевидно бе – осигуряваха си време…

Ситният дъжд намаляваше. Той не можеше да бъде поддържан повече от три денонощия, но това би могло да се окаже достатъчно…

  Ако не успеят да изпълнят мисията, Галактиката много скоро щеше да бъде подчинена на цивилизацията на Ресингите. За тях се говореше, че единствените им интереси са златото в недрата на планетите и властта над планетяните. Нищо добро не очакваше галактическите жители …

  Налиша изпита силно чувство на объркване – някой се опитваше да контролира мислите ѝ. Тя се отправи към изолатора на звездолета – помещение с електромагнитна хиперзащита. Седна в поза лотoс и събра длани пред гърдите си. Бързо влизаше в делта-ниво…

  Попадна на място, което не бе виждала досега – поляна с изумруденозелена трева. Капчиците роса все още не бяха се изпарили и приличаха на съвършени диаманти. Там, откъдето изгряваше слънцето, идваше някой. Разпозна специфичната походка на Бринд. Нима той знае?! Толкова пъти бе заспивала с мисълта за него…

  Изключително красив, Бринд никога не натрапваше присъствието си. Всички на Юпитер помнеха неговия подвиг, когато с риск за живота си спаси от гибел децата на Ендър и Мел …

  Позната топлина плъзна по тялото ѝ. Появи се втори силует. “Ти си дете на Земята …” “Аурис?! Защо никога не ми каза, че си Вселенският оракул ?!”

  Зад него, в далечината, вървяха красиви мъж и жена. Налиша изтръпна. Очите ѝ преминаха през всички цветове на дъгата. “Но това са моите родители!” Умът и сърцето ѝ затрептяха в ритъма на аления цвят… Аурис държеше в ръцете си лъч, който силно вибрираше, и старецът едва успяваше да го задържи.

  Налиша вече знаеше какво трябва да направи. Изчисти ума си. Сътвори ярка синя светлина, която превзе чувствата ѝ – имаше враг, който трябваше да елиминира, без да замърсява аурата си. Приложи практиките, които усърдно бе изучавала от дете. През цялото време поддържаше високо нивото на всеобхватната любов така, както я бе учила нейната баба – наследница на Колобрите.

  Налиша знаеше, че никой и нищо нямаха шанс пред този вид любов! Тя избухна в нея като свръхнова изпепеляваща звезда… В един кратък следващ миг тя видя знака – три изумрудени полулуни, захванати в най-широката си външна част…

  Едва бе навършила три години, когато баба ѝ ѝ подари същия медальон. Но много скоро след това, в Деня, в които слънцето не залязваше, тя го изгуби. Тогава плака неутешимо. Сега знаеше, че никога нищо не се губеше. Баба ѝ беше използвала древна техника и бе отпечатала медальона в сърцето ѝ. Налиша разбра – бе определена да бъде Пазителка на Златния лъч…

  След миг тя навлезе в Бялата мъгла. Тялото ѝ следваше ритмите на старинен танц, а Налиша припяваше неразбираеми напеви. Трансът продължаваше часове. Когато отвори очите си – побрали цялата теменужена синева на земното небе, тя го видя. Пред нея вибрираше Златният лъч.

  Някога, много отдавна – в ерата на Петото слънце, човешката раса бе на път да се самоунищожи. Процесът бе направляван от нечовешки същества, които преследваха свои интереси… На едно сакрално място, в земите на един полуостров, се раждаха деца с изключително чисти сърца.

  Наричаха ги Децата на Източното сияние… или БолгАри…

***
http://megavselena.bg/nalisha-pazitelkata-na-zlatniya-lych/

***

miércoles, 22 de abril de 2015

Cиня пáрида /вестителката/


***

Храмове на Любовта

...Беше светъл, гальовен ден. Тя вървеше по горската пътека и спираше до всяко цвете, протегнало стъбълце към искрящата синева. Слънчевите лъчи се прокрадваха ловко между разлистилата се гора и се сплитаха на плитки в косите 
ѝ...
...Някъде близо до Девствения поток, синя пáрида огласяше с чудна мелодия застиналото в екстаз пространство. Всичко наоколо беше толкова високо в своите живи вибрации, че приличаше на тиха статичност в очите на обикновения наблюдател...


...Мислеше за хората. Сякаш не разбираха изцяло посланията, които надвечер им рисуваше по индиговото небе. Дублираше ги в умовете и сърцата им и над планетата се разстилаше онази свещена висша доброта, която малцина притежаваха. Последните не принадлежаха на този свят, но слизаха и се въздигаха в името на Човека. Даром даваха и малко думи изричаха, разгаряйки живата жарава в сърцата на хората... Пътят нa Огъня не беше лек, но ветровете спохождаха най - смелите, а дъждовете след тях измиваха почернелите синoри...И все пак, нямаше кой истински да приеме даровете, които Тя гравираше в надвечерното небе...Тиха скръб се промъкваше в сърцето ѝ...Толкова трудно ли беше да почувстват хората посланията за Висшата свещена доброта и да я сподéлят помежду си?! Една алхимична стъпка би създала цял Път, по който да върват заедно и с Любов в сърцата си.........Сякаш имаха какво да губят...Нима човечеството не върви към гибел?! ......Смирение...Обич...Истина...И Висша доброта...Залогът е голям, човешки същества. Lit'h mean-nú santh'al maaém!

...Тя потърси интуитивно синята птица, за която бе слушала в легендите, че е от рода на вестителите. Не я виждаше, но усети ефирен трепет над лявото си рамо, толкова тих и нежен, приличащ на дъх...

***


***
"Рядко влизаше човек в покоите на княз Вениамина. Вратата беше заключена и ничий поглед не смееше да надникне вътре. А там се разгъваха жълти пергаменти, свити със сребро и желязо, с врязани странни знакове и непозната писменост разнасяха нечути тайни в мрачната нощ."

***



*********
"Бяха толкова заслепени от религията, че не усещаха вярата..." 

***


She walks in starlight in another world...