Вълкашинът

***

  Приказно - прозрачната утрин се събуждаше за живот...

...Леден вятър безпокоеше дърветата в гората, отдавна забравили подобни студове. Висулките по клоните приличаха на странни небесни продължения, напомнящи замръзнал водопад, чийто води носеха в паметта си само крехък спомен за слънчева светлина. Тези неземни образувания подемаха ритмична мелодия, сякаш сребърни звънци бяха сплели гласовете си в съвършен синхрон...

...Тя  излезе от къщата, привлечена от необясним подтик. Инстинктивно притвори очи поради искрящата белота на пространството и остана смирено - безмълвна пред Върховната природа.......

...Нямаше мисъл за време и никой, който  би могъл  да разкаже как се свързаха последвалите моменти...Безбрежна пустота нахлу в ума ù, сякаш някаква сила я подготвяше да приеме послание...
Намери се в друга реалност...Човешкото въображение не би могло да се докосне дори до разбирането на безпределната дълбока любов, с която ù бяха предадени мисли, предупреждаващи за разрухата на света, в който живееше сега...

...Завърна се и бавно, с изключителна концентрация отдели от сърцето си усещането за дълбока тъга....Взря погледа си към гората и тогава го видя. Вълкашинът стоеше неподвижен сред ледените сенки на дърветата и очакваше нейния поглед. Миг след това изчезна, сякаш е бил мираж, породен от студа....Изцеление!!

***

***

***

 «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!»

***

***